"Вестник на властта" е филм за това как се пише черновата на историята
"Затова нека днес да се замислим за нашата неизбежно невъзможна задача да представяме всяка седмица първата най-груба чернова версия на историята, която никога няма да бъде завършена в свят, който никога не разбираме докрай." Тези думи на Филип Греъм, издателят на "Вашингтон пост", пред екипа на сп."Нюзуик" са преразказани в автобиографията на вдовицата му Кейтрин Греъм през 1997 г.
Мерил Стрийп (в ролята на Кей Греъм) ги произнася в края на "Вестник на властта" (The Post), в който за пръв път тя се събира с режисьора Стивън Спилбърг и с Том Ханкс, за да разкажат една от най-емблематичните битки за свободата на медиите в САЩ. Филмът, номиниран за "Оскар" за най-добър филм и за най-добра водеща женска роля, тръгва по екраните в България на 2 март, разпространен от "Лента".
В една значителна степен "Вестник на властта" изглежда като изпълнен граждански дълг от Спилбърг и компания. В основата на политическия трилър са драматичните часове от 1971 г., в които Кей Греъм като издател на "Вашингтон пост" трябва да вземе решение дали да публикува съдържанието на хиляди страници от секретни документи, поръчани от семейния ѝ приятел - министърът на отбраната Робърт Макнамара. В тях се описва как години наред четирима президенти крият от американците и парламента, че войната във Виетнам не може да бъде спечелена, докато хвърлят в конфликта милиарди долари и животите на милиони американци.
В историята има няколко чувствителни за съвременна Америка и света теми - изнервен до отмъстителност президент (Ричард Никсън), свободата на медиите (стига се до емблематично решение на Върховния съд), какво е да си жена в мъжкия свят на бизнеса (говорим за началото на 70-те години в кабинетите на корпорациите и банките, не за хипитата по парковете), какво е да си зависим от "Уолстрийт", как журналисти и издатели, близки до хората с власт, са изправени пред съдбоносен избор, изкушението да предупредиш главния прокурор за предстояща публикация (която той на мига може да спре), ангажимента на десетки и стотици хора със създаването на новина (което тотално е заличено от социалните мрежи в интернет и възможността всеки самоволно и безконтролно да бълва каквото си иска).
Един от ключовите, но набързо маркирани моменти във филма, е източникът на целия скандал. Ако не беше Даниел Елсбърг от калифорнийската корпорация RAND, копирал тайно месеци наред 7000 страници секретни документи, нямаше да я има и сензацията, тръгнала от "Ню Йорк таймс", подета от "Вашингтон пост" и превърната във вълна, която не може да се спре.
Неговият случай повдига не просто въпроса за това колко е важно във властта да има хора с чест и принципи. Това е история за куража да извършиш нещо, заради което знаеш, че ще те обвинят в куп федерални престъпления, от които държавна измяна е само едно. Елсбърг се предава на властите, докато вестниците вече публикуват The Pentagon papers и през 1973 г. е съден по закон за борба с шпионажа от 1917 г. (делото е отхвърлено заради това, че държавата незаконно е събирала доказателства по него).
Неотдавна той разказа, че през лятото на 1971 г. 10-годишната му дъщеря е изрязвала от ксерокопията ивиците с печати "строго секретно", но във филма това прави един от неговите приятели. Спилбърг преценил, че за зрителите подобна сцена ще е прекалено невероятна.
"Вестник на властта" е и поклон пред добрата стара журналистика, задимените редакции и шумните печатници, работата по ръба (и отвъд) на закона при разследвания и събирането с преките ти конкуренти, когато трябва да се защити занаятът.
Той е заснет, докато една от най-известните телевизионни водещи в света заяви в реч: "Вярвам, че трябва да разказваме истината, а не да сме неутрални. Както и че трябва особено ожесточено да се борим за истината в един свят, в който Оксфордският речник на английския език обяви "постистина" за дума на годината."
Впрочем фразата за това, че журналистите пишат "първата най-груба чернова на историята", започва да става популярна в САЩ още през 40-те години. Те са събрали в силно сбита форма две важни неща за хората, които съобщават новините. Първото е, че в бързината да ги съобщят журналистите неизбежно го правят повърхностно, но няма как да е по-различно, когато 365 дни в годината пишеш първата чернова и не остава време да се задълбочиш. Второто изразява надеждата на мнозина новинари, че историците един ден ще отдадат дължимото (което почти никога не се случва) на усилията им да описват времето си и да разкриват истините.
А сега си представете как изглежда "най-грубата първа чернова" на историята на България от последните няколко години, написана от най-многотиражния вестник. От него тази седмица научаваме, че Ванга била посочила къде е погребан Левски или че от Англия се задава забрана за целувките и секса в киното.
Ако вярвате на такива вестници, няма да разберете нищо от филма на Спирбърг.